За ревността на децата

Ще има ли ревност, когато се появи второто дете?

Питахме се ние, докато чакахме трепетно втория си син. А трябваше да знаем, че въпросът не е дали ще има ревност, а в какво ще се изразява. Защото ревност винаги има, не е възможно да няма. Но това не е лошо, ревността, която по-голямото дете изпитва към родителите си заради появата на по-малкото, не е ненормално или лошо чувство. И трябва да започнем от там.

За да подготвим по-голямото дете за появата на неговото братче или сестриче, трябва да започнем да говорим с него открито за емоциите. Няма добри или лоши емоции, просто някои ни карат да се чувстваме зле, а други добре. Но не е грешно да изпитваме което и да е чувство. Трябва да научим детето да разпознава емоциите, да споделя с нас как се чувства, за да му помогнем да се справи със състоянието, в което е изпаднало. Не е лесно, но не е невъзможно. В целия процес и ние самите се учим по-добре да изразяваме собствените си емоции.

Когато се роди вторият ни син, първородният беше на 2,5 години. Крехка възраст, на която все още не разбира всичко и все още не знае как да се държи в много ситуации. И все още не познава всички емоции, една от които е ревността.

Какво трябва да знаем за ревността?

Тя е нормално чувство, което детето изпитва, тъй като до момента то е било номер 1, цялото внимание е било насочено към него и изведнъж се появява едно малко бебе, което само реве и яде, и мама е залепена почти само за него. За да разберете ревността, която детето изпитва към родителите, си представете следната ситуация: вашият партньор изведнъж се прибира у дома с друг човек и въпреки, че ви обяснява, че все още ви обича, обръща повече внимание на него и му дава това, което вие желаете да получавате за себе си. Честно ли е?

В какво се изрази ревността при нас?

Големият ни син започна да търси повече внимание, да прави пакости, за да му обърнем внимание, имаше периоди, в които отказваше да се облича сам, да яде сам. Когато приспивах брат му, той влизаше в стаята и на висок глас ме викаше или искаше нещо веднага, след като започна да кърмя бебето. Всичко това внесе напрежение у дома, аз не знаех как да се справя и как да балансирам в грижите между двете деца.

Какво направихме?

На първо място, се консултирах с детски психолог, който ми даде яснота по много въпроси. Най-важното, което научих е, че ревността е нормална и е по-добре детето да я показва по един или друг начин. Ако детето не показва ревност, значи я таи в себе си, което е по-вредно за него. Обикновено по-големите деца не показват ревността си, но я прикриват или подсъзнателно я натъпкват някъде дълбоко, което в последствие може да им причини проблеми.

След като осъзнах, че поведението на голямото ми дете е напълно нормално и трябва да спра да се обвинявам или притеснявам, започнах да се опитвам да му говоря повече и да прекарваме повече време заедно само двамата, за да туширам напрежението и раздразнението му.

Какво правим сега?

Прекарваме често време само двамата. Правим неща, които той обича. Повтарям му колкото мога по-често колко много го обичам.

Имаме правила, които важат с еднаква сила и за двете деца, за да няма пренебрегнати или сърдити:

Играчка или книжка от чужди ръце не се взима, който пръв си е взел играчката, играе с нея, докато той реши и после я дава на другия.

Храната се дели по равно и който си изяде своя дял, не взима от чинията на другия (може да ви звучи смешно, но нямате представа каква е борбата за храна между двама братя 😄)

Когато се сбият, обикновено малкият плаче повече, но той доста често преувеличава, защото така търси своята доза внимание. Също така често предизвиква батко си, за да излезе той жертвата. Тогава се стараем да се отнасяме и към двамата еднакво, да не обвиняваме прибързано. Правилото е, че колкото и да си малък, не бива да се закачаш и да отвръщаш на удара с удар. Стараем се да ги оставяме да се оправят сами помежду си, а не веднага да въдворяваме ред.

Какво не правим?

Не ги сравняваме двамата. Не даваме предимство на малкия, само защото е по-малък и не разбира или не умее нещо. Разбира се, всяко правило може да има изключения, но се стараем да избягваме неща от сорта на „Дай му тази играчка, той е малък и не умее да споделя“.

И най-важното, не се самообвиняваме. Правим най-доброто, на което сме способни. Ако децата се скарат много и плачат след това дълго, не се обвиняваме, че не сме се справили със ситуацията, а си повтаряме: това е урок за тях, учат се от постъпките и грешките си. Не можем да контролираме всичко. Не можем винаги да ги правим щастливи и да поддържаме веселба и разбирателство. Понякога има и сълзи, сърдити, обидени, но важен е урокът.

Никога няма да забравя какво ми каза детският психолог: „Най-хубавото нещо, което си дала на първородния си син, е неговото братче.“

💗