Как да оцелеем психически по време на карантина: психологът Валентин Стоилов отговаря на вашите въпроси

Епидемията може да се отрази зле не само на физическото ни здраве и на икономиката ни, но и на психиката. Особено, ако по принцип в ежедневието ни има стрес, тази ситуация го засилва и на все повече хора им е трудно да се справят с психологичните последствия. За майките, по мое мнение, е особено трудно, защото те трябва да се справят не само с емоциите на децата, за повечето от които ситуацията е непонятна, но и със собствените си притеснения и страхове. Майките се опитваме да балансираме с работа, домакинство, занимания с децата, нуждите на партньора и винаги накрая, ако остане време, и със собствените ни нужди.

Но когато не можеш да отделиш няколко часа само за себе си, за фризьор или масаж, за спорт, за среща с приятелки или просто за разходка навън, напрежението се натрупва и разрешаването на проблеми и конфликтни ситуации у дома става все по-трудно. Накрая просто блокираме, изпадаме в истерия или се депресираме, мислейки, че ние грешим и ситуацията няма изход.

Но тук на помощ може да дойде специалистът. Поканих Валентин Стоилов, семеен и детски психолог, с който аз самата се консултирам откакто се роди вторият ми син и с чиято помощ разрешаваме по възможно най-адекватния и щадящ децата и самите нас начин конфликтите и проблемите, които срещаме ежедневно у дома. Въпреки своята натовареност в момента, Валентин с готовност се съгласи да отговори на въпросите ви в Инстаграм, за да помогне на още родители в тези нелеки за всички ни седмици на карантина, безпокойство и стрес. Ето кои са проблемите, които мнозина дами срещат, и с някои от които вярвам се припознаваме и ние самите:

 

Здравейте! Покрай ситуацията позволяваме на сина ни (3,5 години) да гледа по-често детски през деня, съобразени с възрастта му. Наскоро започна да си играе сам, фантазирайки че колите се блъскат, животните се убиват помежду си и т.н. Не знам дали е свързано с детските, ние му разказваме как някои животни изяждат други, за да се хранят, играем с динозаврите и му обясняваме, че някои са хищни и т.н. Нормално ли е да проявява толкова голям интерес към убийства и катастрофи и да ги възпроизвежда в игрите си?

 

Валентин Стоилов:

Здравейте! Играта е естественият начин на детето да „мисли“ и да търси смисъл в заобикалящия го свят; в играта различните играчки придобиват символично значение за малкия човек, превръщат се в репрезентации на хора и събития от реалността. В този смисъл, чрез акта на играта детето има достъпен механизъм за „управление и контрол“ на външния свят и преработка на своите вътрешно- психични напрежения и конфликти. Всъщност това, че детето Ви успява да играе в сегашната силно стресираща за всички ситуация, е показател за адаптивен отговор на случващото се. Темите в играта, които описвате- катастрофи, сблъсък, смърт и др., може би ни показват несъзнаваните му фантазии и/или страхове и са свързани със засилена тревожност и усещане за опасност, преживявани от цялото семейство в момента. От друга страна, тези теми за конфликти и битки за надмощие, са характерни за възрастта, в която навлиза синът Ви. Би било добре да подкрепяте играта, да не забранявате „опасни“ сценарии и да се опитвате да разберете значението на играта за сина Ви, например, задавайки въпроси като „Защо се случва това? Кой е добрият тук? Кой ще дойде на помощ?“, но без да насочвате към край, който Вие желаете. Не забравяйте, че играта на детето е също толкова важна и лична дейност, каквото е например мисленето у възрастния. Може би ще се изненадате да разберете, че чрез играта детето Ви се опитва да „поправи“ по свой (фантазен) начин неща от вътрешната и външната му реалност, или че търси разрешение на актуален за него проблем. Играйте с детето си, когато имате време, и ще научите много за това, което то преживява.

 

💌

Здравейте! Имам син на 4 години. Напоследък се противи често на всичко, което му кажа да направи. След като му обясня защо трябва, сякаш изобщо не ме слуша и сменя темата.

 

Валентин Стоилов:

Здравейте, изглежда в къщи имате един малък човек с упорит характер и мнения, различни от Вашите. От една страна, отказът му да изпълнява Вашите указания може да означава, че иска да покаже и отстоява своята автономност по един все още несъвършен начин. От друга страна, такова поведение може да е обосновано от определени семейни отношения и динамики, а в някои случаи дори може да е свързано с (да има значение на) индиректна „атака“, (предизвикателство) към друг член на семейството. Добре е да се изследват евентуалните причини за подобно поведение, особено когато е така категорично манифестирано, защото зад това могат да стоят важни вътрепсихични процеси или напрежения, които търсят разбиране и разрешаване чрез подобни предизвикващи поведения. Препоръчвам консултация с детски психолог или психотерапевт за да помислите заедно за случващото се в контекста на вашето семейство.

 

💌

Здравейте! Как да се справя с паниката, която ме обзема, защото вече цял месец имам 37 градуса и не мога да намеря причината за тази температура?

 

Валентин Стоилов:

Здравейте! Вероятно вече сте се свързала с личния си лекар и сте обговорили случващото се. Ако медиците не намират физиологична причина за това, което Ви измъчва, е вероятно да се касае за силно изразена психосоматика: много често тревогите, които не могат да бъдат назовани (т.е. не могат да се редуцират през словото), се оттичат през телесен симптом. Този процес е компенсаторен и има привидна полза, но само когато е кратковременен, защото през соматизирането намаляваме напрежение, което иначе би ни блокирало тотално. Проблемът е, че ако тази температура не е в резултат на възпалителен процес например, а е соматогенна (разтоварване на психично напрежение през телесна симптоматика) и продължи дълго време, се превръща в патогенна – през усещането за една неясна, но всепроникваща паника. Моята препоръка е да се обърнете към психолог, за да потърсите заедно причините за случващото се, защото сега процесът може да бъде овладян със сравнително малко усилия, но ако бъде оставен да отшуми от „само себе си“, рискувате симптоматиката да се хронифицира.

 

💌

Здравейте! Тъй като се налага и двамата с бащата да работим от вкъщи, често детето ни (1 година и 10 месеца) през деня страда от липса на внимание, въпреки че аз се опитвам да поделям времето между нея и мейлите, да й намирам занимания и да измислям игри. Понякога просто не се получава и тя става много раздразнителна, започва да иска да я носим на ръце, напишква се. Аз постоянно й обяснявам каква е ситуацията, но явно не се справям добре. Дали има умен изход от ситуацията?

 

Валентин Стоилов:

Здравейте, важно е да знаете, че детето Ви не може да има по-добри майка и баща от вас: вие сте родителите, които дъщеря ви има, и които я обичат и се грижат за нея по най-добрия начин, който е възможен към всеки един момент. Реалността на лишенията (на време и внимание в случая) често е по-тежка за понасяне от родителите, отколкото от детето. Чувствата на вина и усещане за несправяне са естествени състояния у всеки родител (макар за някои да е по-трудно да говорят и мислят за това). Те показват загриженост за доброто развитие на детето и представляват опит да се потърсят по-адекватни начини за справяне. Много семейства в момента се чувстват притиснати от трудната ситуация, работят от вкъщи и не могат да си позволят да откажат работа, защото предстоят несигурни месеци. В този контекст, семейните отношения и връзки определено страдат, усеща се силна нужда от емоционална подкрепа от най- близкия социален кръг на роднини и приятели, но срещите и времето прекарано заедно в момента лисват. Всичко това, разбира се, се долавя от малките хора особено силно, те са „антени“ за напрежението на мама и татко.

Имайки предвид възрастта на дъщеря ви, може би добре би било да разпределите времето си, така че във всеки момент тя да е с Вас или съпруга Ви, ако това е възможно. Ако прецените, че би било полезно, можете да се свържете с детски психолог и да помислите заедно за случващото се, за структуриране на дните ви и за адекватни начини за справяне с напрежението и тревожността в отглеждането на детето ви в ситуация на карантина.

 

💌

Здравейте!Налага ми се да започна работа, а 2 две години само аз съм гледала детето си. Не се е отделял никога, когато ме няма винаги плаче за мен, докато не ме види. Помощ 😊

 

Валентин Стоилов:

Здравейте! Чудесно е, че започвате работа: това е win- win situation, където всички печелят- Вие, че най-накрая ще можете да мислите и правите неща извън отговорностите Ви към едно беззащитно и зависимо от Вас същество и детето Ви- че ще има възможност да опознава света и чувствата си, отвъд тревогите и (понякога) прекомерното обгрижване от майка му. Разбира се, тези ползи ще трябва да се „заплатят“: от Вас с известно чувство на вина, че едва ли- не зарязвате детето си заради кариера или необходимост от средства и от сина Ви – с нахлуване на неприятното усещане че не е център на вселената и света не се върти около него. Тези трудности, обаче ще доведат до израстване и на двама Ви: Вие ще започнете постепенно да се завръщате от позицията единствено на майка в позицията на дама и субект със свои, специфични потребности, а младежът ще започне да се „напасва“ към реалността и да субординира своите щения, комуникации и действия с действителността извън дома. Това, което е важно да се случва през този процес е да имате достатъчно търпение, кураж и слово- за да може постепенно, на малки стъпки, детето да започне да понася липсата ви, обяснено по разбираем начин от Вас и в следствие на всекидневно повтарящият се ритъм на отсъствие/ присъствие- да се успокои, че и утре, когато излезете, ще се върнете отново, преодолявайки постепенно усещането, че може да Ви загуби тотално ,т.е. причината, която го кара винаги да плаче за Вас, докато не Ви види.

 

💌

Здравейте! Синът ми е на 1,5 години. Преди извънредното положение беше болен и прекарахме 3 дни в болница. След това ни е трудно да се върнем към предишната рутина, която включваше 2 разходки на ден в парка. Отскоро той стана раздразнителен и нервен – реве за най-малкото, удря ме, ако не е на неговото. Иска вниманието ми постоянно. Даваме му да гледа детски повече от преди (преди гледаше за по няколко минути от време на време, сега всеки ден). Чувствам вина за това, знам, че екраните са вредни, но на моменти не мога да се справя с него по друг начин. Не иска да спи в леглото си, което никога досега не се е случвало. Какво бихте посъветвали да предприемем с мъжа ми?

 

Валентин Стоилов:

Здравейте! Ситуацията, която описвате е сложна амалгама от различни фактори: текущата възраст на детето Ви; нарушаването на типичния ежедневен ритъм; болничния престой; тревожността на възрастните около вируса и извънредното положение, която неминуемо се усеща от детето;  завишеното време, прекарвано пред екрана и накрая нежеланието му за отделяне (да спи сам в леглото си), като реакция на всичко изредено до тук.

Текущата възраст предполага постепенно преминаване от състояние на почти непрекъсната свързаност с майката, към състояние на постепенно отделяне и по-голяма автономност, възможност за оставане сам и понасяне на неудоволствието, породено от все по-честата липса, което често е фантазирано или преживявано от детето като отхвърляне или дори агресия към него. Нарушаването на ежедневния ритъм води до тревога дали светът ще продължава да бъде така сигурен, както е бил до момента: повтарящите се действия, рутината на дневния ритъм успокояват детето и му дават усещане за спокойствие и предсказуемост, следователно нарушаването им повишава фрустрацията у детето и го прави по-неспокойно. Неизвестността около развитието на епидемията от корона вирус и свързаното с нея извънредно положение, водят до завишена тревожност, раздразнителност и усещане за безизходица у родителите, които те се опитват умело да прикриват, но са лесно разпознаваеми от детето, което на свой ред реагира съобразно и пропорционално на възприеманата заплаха.

Екранното време трябва да бъде много ясно определено и сравнително лимитирано. Моменталното задоволяване на удоволствието, което се случва в главата на детето при досега му със синият екран, може да доведе по-скоро до евентуални щети, тъй като по този начин се ограничава способността му да понася (да се справя) с неудоволствието и липсата, умение критично важно за бъдещото му развитие. Всички тези неща, плюс трудната сепарация на детето от майката в тази възраст сумарно водят до ефекта да не иска да заспива сам. Раздразнителността, нервността и особено желанието му да Ви удря, пък ме карат да си задавам въпроси, около позицията и фигурата на бащата: вероятно е синът Ви да изпитва едновременно страх, гняв, неудовлетворение и ревност към него. Може би все още недоизграденият капацитет да се справя с подобни интензивни емоции е причината да ги насочва към фигурата, от която най- малко очаква да бъде отхвърлен- към Вас. Това, обаче по никакъв начин не означава, че в тази ситуация бащата трябва да е безучастен, напротив, следва да Ви защити по същия начин, по който трябва да защитава и него самият от посегателства.

 

 

За специалиста:

Валентин Стоилов е магистър по семейна терапия и консултиране на лица с увреждания към Софийски Университет „Св. Климент Охридски“ и бакалавър по психология.

От 1999 до 2010 година работи като психолог и педагог към различни организации, а от 2003 година приема пациенти и в частната си практика. Има дългогодишен опит в психологическото консултиране и психотерапия на семейства, деца и възрастни. Редовен член е на Българска асоциация по психотерапия и Българска асоциация по психоонкология (БАПО).

Основател и управител на „Детско развитие“ ООД.

За да се свържете с Валентин Стоилов за консултация, може да позвъните на телефон 0876 515134.